(продължение от четвърти постинг)

  Ядрото на този хуно-български масив представлявали основно същинските древнобългарски племена, чието формиране като особена племенна общност започнало, очевидно, вече в ранния железен век на основата на местната етническа среда на номадските племена от Източен Казахстан и Западен Сибир, но било завършено само при участието на хуните (хуну). Другият основен компонент на хуно-българския масив се явявали племената, свързани по своя произход, очевидно, с кръга на тюркизираните сако-усунски и западни древнотюркски племена (авторът не отчита съобщението на М. Хоренаци за българи на Бунд / Вананд, които заемат плодородните земи на Кох и това за “колонистов булгара Влндура Бунда”, к.м).
  По всяка вероятност, вече в началото на II в. н. е. местните конфликии и търкания между отделните племена (причините, съпътстващи особения характер на процеса на обединението на сибирските и казахстанските племена под името «хуни» и оформянето на хуно-българския етнически масив) са обословили постепенното предвижване на отделните племени групи, откъсвайки се от основния племенен масив, отначало в междуречието на Урал и Волга (интересно е да се отбележи, че Птолемей нарича р. Урал с древнотюркското име Йайик - «простряния»), а това е возможно, ако към средата на II в. н. е. има предвижване на такива племена от източно от Волга към Северен Кавказ. Една от такива групи, проникнали от отвъд Волга в прикаспийските степи, се явява по существо авангардната част от  древнобългарските племена (по руско-съветската школа, к.м.), състоящи се от няколко родствени по между си племена (барсили, хазари), станали известни на Дионисий Периегет под събирателното име «хуни». Хуни те били само дотолкова, дотолкото се оформили като самостоятелно етническо цяло в племенния съюз, създаден от централно-азиатските хуни (хуну) в Задуралието. Българи те били по признака на етническата и езиковата си  принадлежност.
  Отсътствието в източниците на преки и даже косвени данни за този процес не ни позволява да реконструираме хода на историческите събития в Северен Кавказ във връзка с появяването в прикаспийските степи  на тази  първа група хунски (т. е. български) племена. Между другото именно откъслечните сведения от арменските източници за хуните  (т. е. барсили и хазари) до V в. (обикновено признавани в литературата за анахронизъм) дават основание да се предполага, че незначителността на  тази нова групировка от номади е обусловила тяхната някаква политическа зависимост от силната племенна конфедерация на ираноезичните племена, известни под името маскути (арм. форма на масагети). 
  Съгласно съобщението на Тавстос Бузанд, маскутския цар Санесан, «повелител на многочислените войски на хуните», готвейки нападение срещу Армения, по време на царувнето на сина на Трдат III - Хосров Котак (332 - 342), събрал войска от «хуните, похите, таваспарите, хечматаките, ижмахите, гатите и глуарите, гугарите, шичбите и чилбите, и баласичите и егерсваните, и несметно множество от други разнородни номадски племена, цялото множество войска, което той командвал». Съдейки по обстоятелствения разказ на Бузанд за това нахлуване в Армения в края на 30-те г. на IV в., поражението на войската на Санесан и неговата гибел, в нашествието наред с хуните и маскутите вземали участие и аланите. Съчетанието на алани с хуни, участващи заедно с маскутите в набега на  Санесан на Армения по времето на Хосров, се среща още веднъж у Тавстос Бузанд при описание  на борбите на арменския цар Аршак (345 - 367) с шах Шапур II (309 - 379), когато полководецът Васак, призовавайки за помощ хуните и аланите, излязъл срещу персите. Доколко  този епизод  следва веднага след съобщението на Бузанд за превземането и разрушаването от Шапур II на града Тигранокерта, - събитие, имащо място, видимо, по време на месопотамската кампания на сасанидския шах в началото на 60-те г. на IV в., то съобщението за призоваване на хуните и аланите от Васак за помощ, може  приблизително да се датира именно за това време. М. И. Артамонов е склонен да счита, обаче, че хуните у Тавстос Бузанд попаднли в списъка на племената, участващи в нападението на Санесан в края на 30-те г. IV в., така както и в разказа на Агатангелос за събитията в началото на III в., не за това, че те в това време вече се намирали в степите на Северен Кавказ, а само за това, че този народ бил добре известен в V в., когато двамата писатели създавали своите  произведения. Заедно с това второ споменаване на хуните наред с аланите във войската на Аршак у Бузанд, по мнението на М. И. Артамонов, изглежд вече правдоподобно, тъй като наличието на хуните на Кавказ в средата на IV в. вече е  повече от вероятно (пос., съч., стр. 51). Ако се изходи от  тази гледна  точка, то се получава, че в един и същи текст на един и същ автор хуните, споменавани за първи път в състава на войската на Санесан в края на 30-те г. на IV в. – е анахронизъм, а тяхното второ споменаване в началото на 60-те г. на IV в. - вече очевидно не е анахронизъм. Какви именно «хуни» се има в пред вид във втория случай, М. И. Артамонов не уточнява.
  Създава се впечатление, че Тавстос Бузанд в първия случай нарочно е допусал анахронизъм, пренасяйки хуните, чийто съвременник той е бил през 70-те г. на V в. (времето за съставяне на неговия труд), в 30-те г. на IV в .,  и ги е поставил в съседство с маскутите в Дагестан (маскутите обитавали в Южен Дагестан и съедния район на Азербайджан).Във втория случай той просто се ограничил с регистрация на факта. Може би, той е искал с  това да подчертае победата на Хосров над огромната войска на маскутския цар, «повелителя на многочислените войски на хуните». Междувременно, от една страна, Тавстос Бузанд отрежда главната роля в набега на Санесан не на хуните, което ясно проличава в контекста, въпреки че именно обратното по-скоро всичко би могло да се очаква от автор от V в., добре запознат със  съвременните му хуни от Северен Кавказ. Главната роля в този набег той отредил на маскутите и свързаните с тях племена, в частност ираноезичните алани. Такова положение напълно съответства на политическата ситуация в Източното Предкавказие в 30-те г. на IV в., когато в дагестанските степи действително е могло да преобладават маскутите, а подчинената им незначителная група хунски (т. е. български) племена, очевидно е играла само второстепенна роля, като част от тяхното опълчение. От  друга страна, такова положение съвсем не се връзва с политическата обстановка в Източното Предкавказие в 70-те г. на V в., когато господстващите тук хуни подчинили под своята власт не само маскутите от Южен Дагестан, но и очевидно даже част от аланските племена от Централното Предкавказие. (следва)